Девойката, която ми постла легло

Робърт Бърнс

По пътя ме застигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.

За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.

Дълбоко й благодарих,
учтиво преклоних чело —
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло.

Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и "лека нощ" ми пожела.

Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.

С възглавницата във ръка
се върна тя при мен завчас.
Със таз възглавница — така
я взех в прегръдките си аз.

Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
"О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави."

Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.

Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
"О, ти, опропасти ме ти" —
ми каза моята любов.

Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: "Тия две ръце
ще ми постилат отсега."

Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама по хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.

Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.